ОТКЛЮЧЕНИ ДУШИ

ДНЕВНИК 1989 – 1999

(откъси)

           

18.11.1989

 Трудно се пише първият ред върху белия лист. Неоформените, неподредени и неясни идеи се разбягват, съзнанието остава пусто. Познато усещане – да се избистри мисълта, да се намерят най-точните думи, сбито и ясно да се каже – истината. Върху него се наслагва ново чувство – на отговорност за написаното. Защото случилото се днес ме кара да мисля, че това, което пиша, вече може да бъде прочетено.
 През последните дни се случиха невероятни, според доскорошните ни критерии неща. Нека всеки ги разбира и преценява посвоему. Не искам да пиша за скептицизма, станал надежда. Нито за вярата, нито за страха. Не мога и не искам да правя характеристика на промените, настъпващи в обществения живот. Не мога да прогнозирам.
 Искам да пиша за моите чувства и мисли, предизвикани от едно конкретно събитие – митингът на площад “Александър Невски”.
 Отидох там почти случайно. Тръгнах без да бързам – не очаквах нещо изключително. Думата “митинг” в нашето съзнание е придобила сив цвят с вкус на задължителност и досада.
 Вървях – хората вървяха край мен, малко възбудени, малко любопитни – да отидем, да видим. Вървях, не мислех – от много мисли в съзнанието не остава нито една, която може да бъде изказана с думи.
 Станах част от тълпата. Рехава тълпа – в периферията. Кой чул, кой недочул. Четат се лозунгите – кой видял, кой не видял. Разветите български знамена се посрещат със същото въодушевление, както и хората по дърветата. Кой разбрал, кой не разбрал…Идват, отиват си.
 Потъвам в тълпата. Гласовете на ораторите най-после стигат до мен. Чувам цели изречения. Смисълът на казаното стига до съзнанието ми. И всичко наоколо изчезва – далечните сгради, дърветата, хората, дишащи до мен. Остава само българското слово – мощно, честно, свободно.
 Бавно напредвам към входа на храма. Гледам лицата около себе си – млади и стари, скептични и вярващи; критични, искащи, възторжени и недоволни; надяващи се. Апатични не видях.
 И почувствах силата на тълпата. На тази рехава и още незнаеща какво точно иска тълпа. Може би защото вече знае какво не иска.
 Митингът свърши – тръгнах си. Малко от речите запомних – не речите са важни. Митингът свърши. Вървях по улиците и гледах лицата около себе си. И тези лица бяха апатични. Не се питах моето лице какво е.
 Вървях и мислех, че промяната ще бъде трудна. Не промяната във властниците и не промяната в обществото. Промяната в нас ще бъде трудна. Страхът е в нас и благоразумието, карало ни да мълчим. Инертност в мислите и поведението ни. Свикнали сме с безнадеждността – надеждата - стъписва ни.
 В къщи съм. В упор гледам белия лист. трябва да променяме живота си… И изтръпнала пиша – “Трябва да променя живота си”. Всеки своя живот да променя. Всеки своята отговорност да вземе.
 В къщи съм. Трудно е да променя живота си – ще го направя ли? Ще мога ли да бъда себе си? Ще мога ли с крехкия си гръбнак да вървя изправена, на светло. Каква тежест ще може да поеме той? И се питам – тази ли съм, за която се мисля? Мога ли да рискувам? Ако изляза “навън”, ще устоя ли…
 Ще можем ли да излезем от себе си.

. . .


 Пиша. И това, което написах се отклони много от това, което исках да напиша.
 Връщам се в началото – митингът на площад “Александър Невски”. Или още по-в началото – дните от десети ноември насам. Много неща станаха, много думи се казаха. Много мнения се изказаха – кои по-умерени, кои по-революционни. Нередности се откриха, виновници се потърсиха. За престъпления се заговори, наказания се поискаха.
 Никой не каза СРАМ МЕ Е.
 Срам ме е, че мълчах и заговорих, когато ми позволиха.
   

28.02.1990

 Бдението продължава. Тихо се събираме, палим свещите, мълчим. С гръб към мавзолея слушаме Божието слово и повтаряме първата молитва в живота си. “Отче наш, който си на небето…” Тихо мълвим думите – непознати и вкоренени дълбоко в паметта. В онази памет, която не помним. Бдим. Цял площад безбожници протягаме молитвено ръце към небесата – “Боже, пази България!” Бдим… Тихо повтаряме думите на молитвата - богослужение на открито или…
 Мълчим, впили очи в пламъците на свещите. Цял площад неверници невярващи се молим. Боже, прости ни греховете, както ние прощаваме на длъжниците си.
 Прощаваме ли на длъжниците си? Можем ли да им простим…
 Можем ли да простим лъжите, сред които израснахме, лъжите, с които ни възпитаваха, лъжите, в които трябваше да вярваме… Мелница за човешки души. Можем ли ние, полусмлени-полуоцелели да простим? Можем ли да простим безверието, безнадеждността и безразличието на нашето юношество, когато мечтите рухват и изпълзяваме под тях силни и бронирани, примирени с безперспективността на съществуването си? Можем ли да простим безсмислието на младостта си? Можем ли да простим пропилените години, сили, нерви, ум – в гонене на призраци… Ние, лишаваните от бъдеще, как да простим?
 Бдим. Цял площад безбожници. Протягаме молитвено ръце към небесата. Отче наш, не ни въвеждай в изкушение…
 Не ни напомняй миналото. Не ни напомняй осакатения живот на близките ни. Не ни напомняй затвори, лагери, разстрели. И мъртъвци без гробове…
 Отче наш, не ни въвеждай в изкушение, прости ни греховете, както ние сме простили на длъжниците си.
 Защото трябва да сложим край на безкрайния кръговрат на насилията.
 Нека почиват в мир костите на убитите и убийците. Обществото, изградено върху кръв и терор не можа да даде щастие и благоденствие никому. И нека го покрие забравата…
 Неверници невярващи стоим и бдим. Цял площад протегнати ръце нагоре.
 Ще бдим.
 Ще бдим…

 

02.03.1990

 Може ли човек да си тръгне от бдение, преди да е свършило бдението?
 Отидох рано – малко преди шест. Още е светло. Много хора на групи запълват площада. Ще се съберем ли – на забраненото бдение? Мракът оплътнява и множеството оплътнява. Вадим свещите от чанти и джобове, пробиваме дъната на чашки от кафета и сокове. Пламват малки факли. И вятърът не ги гаси. Гори площадът. Бдим.
 Гледам часовника на отсрещната сграда. Гледам часовника на ръката си. Стрелките се местят бавно, но се местят, и времето, когато трябва да си тръгна идва. Аз съм се сляла с множеството. Гори в ръката ми пластмасова факла и разпръсква мрака. Гласът ми е слят с гласа на множеството – глас народен, глас Божи. И краката ми са се сраснали със земята, на която съм стъпила. Тътне земята – ние сме народът. Бдим. Не мога да тръгна… ако тръгна – ще бъда отстъпник.
 Тръгвам. Бавно отстъпвам към периферията със запалена свещ, скандирайки. Не бих могла да понеса презрението на очите около мен. На границата съм – все още една от тези, които бдят. Гори свещта ми. Хората скандира, вперили очи някъде далеч. Никой няма да види как гася свещта и я слагам в джоба си. Не мога да я изгася.
И тръгвам със свещ в ръка по улица “Руски”. Вървя. Вече не се чувствам като предател, а като апостол. Вървя. И стискам свещта си, за да не падна. И все пак, лесно е, докато виждам незапалени свещи в ръцете на хората, идващи срещу мен. Бързам. И чувам някъде зад себе си плътен глас: “Браво, момиченце, във вас е бъдещето!” Стискам свещта като предтеча и твърдо стъпвам по земята. Някой тревожно пита : “Гонят ли?” “Не, отговарям, не гонят”. Баща с количка ме спира – “Против какво протестирате?” “Против всичко”, казвам. “Така, така, добре…”
Пресякох улица “Раковски” и останах във вакуум. Чудя се как свещта ми не угасна, как дишах. Плувах в човешкото множество. Тъмнината ме обгръщаше. Вървях. Не бях нито отстъпник, нито апостол. Бях жива душа в царството на мъртвите. Ако духна свещта си, ще умра и аз. Продължих да вървя – нека свещта изгасне, когато догори…
Някой се провикна “СДС”. Със симпатия ли беше? Плувах през множеството. Спокойна и неуязвима. Светеха оранжеви лампи и правеха небето мастилено. Разминавах се с бледи фосфоресциращи лица. Вървях, прегърнала пламъчето си, което осветяваше лицето ми и правеше цвета му жив. Вятърът вееше и не го гасеше…
Когато слизах по стълбите на подлеза пред Университета, чух някой да казва “откачена”. Но думата не звучеше оскърбително. В гласа имаше по-скоро любопитство и мъничко възторг.
Когато излязох от подлеза, свещта ми догоря.
Това беше моето причастие.

 

29.03.1990

 Заваля дъжд. Намокри въздуха, замириса на прах. Вятър гони облаците в небето, огъва тънките клони на дърветата. Развява косите и дрехите на хората. Бързам – към площада пред Пантеона, за да присъствам за първи път на митинг в провинцията.
 Ситен дъжд вали над рехавото множество, събрано на митинг за демокрация на площада на възрожденците, в града на възрожденците.
 Духа вятърът, ораторите говорят – за промяната в душите. И нежните клони на дърветата с едри, свежозелени листа се веят над тях. Говорят ораторите – за цветовете на ранната пролет, настъпила след безпаметна зима. И въздухът, наситен миризма с цветя опива – ще позволим ли на закъснял мраз да убие плодовете в душите ни?
 Говорят ораторите и очите на множеството светят. Заключени души, искат свобода, надничат през очите.
 Вдигам ръце и викам. Напрягам гърлото си до предел, нещо ще се скъса в него, все едно – викам… Да надвикам тишината. Крещи тишината. Нещо в гърлото се скъса.
 Гледам момичето до мен. Нежно високо момиче – познаваме се от деца. Мълчаливо русо момиче – очите й, кръгли от напрежение крещят. Устните й са стиснати. Зъбите й са стиснати. Мълчи.
 Ръката ми в ръката на баща ми се огъва. Стави, кости, сухожилия – преплитат се, разместват се и се свиват до онова положение, което би им позволило да заемат най-малко пространство. Стиска ръката ми баща ми. Другата му ръка е вдигната. Мълчи.
 А тишината крещи. Нещо се скъса в мен. Млъкнах.
 Аз знам колко трудно е да се извика за първи път. Помня нощните бдения, на които замръзвах, на които мълчах. Вдигах ръка и мълчах и заключената ми душа искаше да излезе и не можеше. Първият вик. Ако не извикаш навреме ще останеш мъртвороден.
 Говорят ораторите. Ще позволим ли на тези, които упражниха геноцид над собствения си народ, да продължат да ни управляват…
 Вятърът ли засвири, или уредбата се повреди, или мълчанието изригна? Един площад хора се родиха.

 

21-23.11.1990

 Тръгнахме.
 Момчета и момичета. И преподаватели и граждани и деца.
 Вървяхме. Заобикаляхме трамваите с протегнати ръце. Носехме карикатури и викахме “оставка”. Протягаха се към нас ръце – с нашия знак на победата – от трамваите, от тротоарите, от отворените прозорци на къщите. Тъжни бяха лицата – нашите и на минувачите. Мъртви бяха очите – търсим се и не се намираме. Вървим – към нашия площад.

. . .


 В синия мрак на хладната вечер, под спокойното жълто на звездите, залята от светлината на прожектори, тълпата ме люшна напред – устремно – към желязната ограда, отделяща ни от полицията, отделяща ни от празното край Парламента. Още по-твърда бе обратната вълна – десетки крака смазаха моите.
 Не повторихме опита да скъсаме кордона. Продължихме да пеем, да скандираме, да викаме… И да чакаме края на парламентарната почивка. Загубили представа за реалното време знаехме, че продължава повече от час. Ние, които шест-седем часа стояхме тук и чакахме, чакахме, чакахме.
 Очакването се превърна във вулкан. Измръзнали хлапета подскачаха край мен. И аз подскачах – за да се стопля и за изгоня очакването от мен. Бях във вулкана, на “предната линия”. Там, където множеството се превръща в тълпа. И аз станах “тълпа”.
 После заседанието продължи и отидох там, където можех да го слушам – при възрастните. Седнах на последното стъпало на храма. като галактики, разпръснати във Вселената, кръжащи, хората се скупчваха около притегателния център на някой транзистор и слушаха.
 Слушахме, скупчени един до друг. Понякога викахме, и чувахме гласовете си по радиото… Възрастна жена шепне на побелелия мъж до себе си един от циничните лозунги на “предната линия”. Двамата тихо се смеят. Слушаме и викаме и пеем – времето е наше. Стичат се сълзи по красивото лице на старица. И тя пее – времето е наше. Бременно момиче сяда на стъпалото до мен. И пее – времето е наше. Времето е наше.
 Пак слушаме. И понякога викаме. И лъчите на прожекторите пак ни обливат. Гора от вдигнати ръце нагоре. И кратери от викащи уста.
 Викахме – възмутени. Обнадеждени – викахме. И отчаяни – викахме. Но не мразехме – смеехме си.
 Смеехме се, там, на “предната линия” И когато се люшнахме, устремно, за да разкъсаме кордона. И когато паднахме назад, усетили силата му… пак не мразехме…

 

23.11.1990

 Когато умората се превърне в болка, а болката в стиснати зъби…
 Когато студът премине през дрехите и стигне до кожата;
 когато студът премине през мускулите и стигне до костите…
 Когато само волята движи тялото…
 Когато в гърлото не е останал вик… и синя мъгла ни обгръща…
 Когато настоящето е изчерпано и бъдеще няма.
 Тогава започна революцията.
 Когато политическото късогледство се превърна в гавра;
 когато политическата демагогия се превърна в бич;
 когато инатът остана единственото средство за задържане на властта…
 Тогава започна революцията.
 Когато надежда вече нямаше, и нямаше в какво да вярваме.
 когато омразата удави любовта…
 Тогава остана само отчаянието.
 И започна революцията.
 Когато в синия мрак на нощта опозицията излезе от Парламента и се върна на улицата, тогава отчаянието се превърна в сила и започна революцията.

 

29.11.1990

 Вече никой не се опитва да нарече лавината снежна топка. Нелепо звучат редките съобщения за митинги или подписки в защита на вече обреченото правителство. Изсипва се музика от стачкуващото радио.
 За мен този ден започна с митинга на стачкуващите учители пред Министерството на просветата. Сини знамена, вдигнати ръце – оставка, победа. Просветли се просветата – през тази година, през този месец, през този ден. Събудиха се будителите на народа. И народът се събуди. Набира скорост – събуденият народ. И вече никой не нарича лавината с друго име. И никой не може да остане на пътя й.
 Сини знамена, вдигнати ръце – оставка, победа.
 Под купола на синьото небе сме, под златните кубета на храма. Златните лъчи на слънцето ни изгарят. Пеем – заедно с лекарите. Излекуваха се лечителите на народа – през тази година, през този месец, през този ден. Излекуваните лечители излекуваха народа. Набра скорост народът, излекуваният. И вече никой не може да го спре – защото никой не може да застане на пътя му.
 Тръгнахме по софийските улици, паркове и площади. Преминахме през блокираните кръстовища. Понесли знамената си вървяхме, пеехме, викахме “оставка” и отивахме към сградата на радиото.
 Протягахме ръцете си към синьото небе. И то, синьо, пак ни обгръщаше – нас и миньорите. Черни, опушени. С черни опушени лица, с черни, опушени ръце. Отрудени. Те вървяха между нас, те, най-трудовите хора. Дребни, крехки мъже и жени. В очите им имаше отчаяна твърдост. В нашите очи имаше сълзи. Ръцете ни стискаха техните – твърди и честни ръце. Искахме да ги подкрепим, искахме да ги задържим… Но пак викахме, викахме… И очите ни гледаха синьо – нашите очи и техните. Очите на миньорите, приели да останат завинаги под земята, ако оставката закъснее. Стискахме ръцете си и крещяхме “оставка” – с отчаяна твърдост… и се сбогувахме…
 Изляхме се – по софийските улици, паркове и кръстовища. Потекохме – към площад “Демокрация”. Запълнихме го – открай до край – както някога, в края на зимата…
 И зачакахме – оставката.
 Повече от час чакахме – до шест, когато обещаха, че ще я дадат...
Веехме сините си знамена. Загубваха цвета си знамената ни в мрака. И пак ги веехме  - в синия мрак. И пак викахме – оставка.
Викахме – в шест, когато оставката не бе дадена. Объркани, изгубени, веехме знамената си и викахме… Какво друго ни оставаше?
 Ще веем знамената и ще викаме – оставка – докато я получим.

. . .


Получихме я. Ние, улицата. Ние, народът.

 

29-30.11.1990

Мъртва е тишината край мен. И в мен нещо е мъртво.
Сега – накъде?
Свърши стачката. Получихме оставката – на министър-председателят и на правителството му. Чух унилата му реч – последен опит да се иде с достойнство. Срина се.
Свърши стачката – сега накъде?
Използваха ли докрай нашите лидери потенциалната ни мощ за промяна? За промяната, която ще сложи край на комунизма в България… Или “те” ни използваха, за да избягат от отговорността за тъй бързо идващото “Утре”.

. . .


 Когато умората се превърне в болка, а болката в отпускане;
 Когато студът, стигнал до костите се превърне в топлина;
 Когато само волята движи тялото и в гърлото не е останал вик;
 Когато тишината е мъртва край теб…
 … И нищо не е останало в душата…
 Тогава революцията свършва.
 И после – накъде?

 

29.05.1991

 Майски студ.
 От сивото небе, приличащо на мръсна гъба тече вода. И мокри – дрехите, телата, и вътре в нас.
 Поток от чадъри. Поток от чадъри тече към площада. Зъзнещи физиономии с тракащи зъби, свити под чадърите, хванати от замръзнали ръце.
 Майски студ.
 Свита под синия свод на своя чадър в синьо гледам света. Все в синьо виждам света.
 Празна е душата ми – кънти от болка.
 Влях се в потока, вляхме се в площада. и песните, изригващи от тонколоните пред трибуната изгониха празното от душата ми. “Комунизмът си отива…”
 Комунизмът си отива. Мокро е лицето ми – не от дъжда. Сковани са мускулите на лицето ми – няма да се усмихнат устните ми. Комунизмът си отива – мелодията изгони празното от душата ми. Синьо е небето, гледано изпод синьото на чадъра ми… Пречистващ дъжд – вали, измива ни. И пак сме чисти, под чистия свод на небето… Пак сме чисти. На замръзнали лица светят очи – пак вперени в трибуната, чакащи – да ни кажат – сега, накъде… Изригват песните, нашите песни – от уредбата. Изригват песни от гърлата на тези, които винаги са били с нас… и от гърлата на тези, които сега са с нас…
 Всичко е както си беше – казвам си – тук ми е мястото, ние сме истинските, ние сме СДС…
 Чакащи очи. Чакащи, да чуят истината – от трибуната. Чакаме. Вкаменени са душите ни от чакане. И болка.
 Разкъсана е душата ми. И вдървените ми устни не се усмихват. И няма светлина в очите ми. Няма…
 Викове “СДС” разтърсиха площада. Няма е устата ми. Умря душата ми – от чакане.
 Ние ли сме истинските – ние, на площада?
 Заговориха лидерите ни. Чакаме – да чуем истината, от трибуната…
 И те ни я казват – “Вие сте СДС, вие, на площада… И ние сме с вас, ние, слугите на народа…”
 Площадът пак е разтърсен от викове СДС. Аз пак съм няма.
 Уморени сме от чакане. Уморени сме.
 От трибуната казват – “Стига чакане, избори незабавно… Трябва ни властта… за да сме свободни…”
 Кънти площадът – от викове “победа”. Цял площад чадъри, а между чадърите – вдигнати ръце със знака на победата. Стърчат – като копия, пробождащи небето. И от дупките по небето тече дъжд, дъжд, дъжд…
 Майски студ. Скова ни.
 От трибуната говорят – казват ни това, което искаме да чуем – “Стига на комунизма! Избори през юли!”
 Кънти площадът – “Победа”, “СДС”.
 Стига! Уморихме се от чакане. “Юнаци”… Юнаци са тези, които като нас се умориха от чакане и… дезертираха…
 Дезертираха ли? Дано не са… Дано те са правите… Дано…
 Говорят от трибуната, слушаме. Уморени чакаме – да чуем истината? Или това, което искаме да чуем…
 Говорят един след друг. Юнаците? Дезертьорите? И призовават – “Последвайте ни по пътеката на славата – от Парламента до Площада!”
 Призовават – добре.
 И заклеймяват – но кого?!
 А ние викаме, викаме. Уморени от чакане, изтерзани от комунизъм, викаме – какво друго ни остава, освен да викаме… И да попиваме думите, казани от трибуната. А те говорят, говорят – нашите лидери – пред цял площад питащи очи… Сега, накъде?
 “Към избори!!! В най-кратък срок…
 Вече не уточняват – през юни, през юли – избори в най-кратък срок. Най-краткият срок е септември.
 Тогава – за какво е всичко това?
 Цял площад зъзнещи чакащи хора. Глас не им е останал от викане – да викат. “Избори”. “Избори”. “Победа”. Вика площадът. От гърлото ми – ни звук. Онемях ли? Срам ме е. От хората край мен.
 А от трибуната говорят, говорят – “Ние, на които краката замръзваха заедно с вашите по площадите миналата зима, ние сме СДС, ние сме истинската опозиция, ние…”
 Вика площадът – “Юнаци”. Мръзнали са ни краката заедно. И сега пак мръзнем - заедно. Ние сме истинските. Ние сме – юнаците?
 Вика площадът… “Юнаци!”
 А тия, чиито крака са замръзвали не по площадите, а по лагерите и затворите – те какви са?
 Замръзнаха ръцете ми – да стискат дръжката на чадъра. Майски студ. Болят ръцете – от студ… майски… студ…
 Как ли са болели ръцете на оня беглец от ада Персин, когато са замръзвали, приковани с тел в леда?
 Вика площадът – юнаци. Но кои са истинските?
 А от трибуната говорят, говорят – “Аз съм враг на комунизма! Искат главата ми по площадите от 1989-та!”
 Юнаци! Юнаци!
 А тези, на които взеха главите преди 40 години? А тези, които пратиха в ада – преди 40 години?
 Кои са юнаците? Кои?
 “Ние сме СДС! Които не са с нас са против нас! Които не са с нас, не са СДС!”
 Докъде стигнахме, докъде… Паднахме?
 “Предатели” – вика площадът.
 Предатели – но на кого?
 Сиво е небето над нас. Като мокра мръсна гъба.
 “Предатели” – реве площадът.
 Предатели… Боли ме за мъртвите. Боли ме за живите, оставили младостта си в ада… заради… днешния ден… Боли ме – за всички убити поколение…
 Натежало от мокрост, пак закапа небето.
 Боли ме душата – разкъсаната на две душа…
 Задуших се. Удавих се – в мокрия въздух, в майския студ, в…
 Оглеждам се около себе си. Цял площад изнурени от комунизъм лица. Цял площад чакащи очи, вперени в трибуната – като в олтар. Цял площад глави, незнаещи – сега, накъде?
 А от трибуната говорят, говорят, говорят…
 Свили сме чадърите си. Капе мръсен дъжд върху главите ни. Веем знамената си – омърляни и мокри. Викаме – и глас не ни е останал да викаме – от викане. Празна е душата ми, звук не излиза от устата ми. Чакам.
 А те говорят, говорят – “Ние сме антикомунисти, ние, от АСП. И от страниците на нашия вестник, “Черен ден” ще се борим за пълната декомунизация на страната…”
 Реве площадът – юнаци! Слепнали са устните ми. Срам ме е. Срам ме е за тези, които са около мен.
 Разкъса се душата ми – на две. Дано тези, които викат, са прави.
 Бавно си пробивам път през хората. Гледам лицата им – мокри от дъжд и сълзи. Сиви – от безнадеждно чакане, от майски студ… Болни – от комунизъм. Бавно вървя сред хората. Докосвам се до всеки, покрай когото минавам, усещам топлината на телата им, на дъха им… Но вече не сме една душа, устремена към свободата…
 Бавно вървя през площада. Отивам си… Не мога да бъда сред тези, които с едни и същи уста нарекоха”предатели” жертвите на комунизма и “юнаци” – довчерашните комунисти.
 Отивам си. Цял поток чадъри извира от площада. Уморени се връщаме в клетките си. А уредбата гърми – говорят от трибуната. Говорят… Дано не грешат и дано не са грешни.

 

03.07.1991

 Югославия е пред война.
 Армията излиза от контрола на правителството. Старите червени генерали искат да убиват. Искат – да “смазват всяка съпротива”… Нали за това са ги обучавали, нали това е била целта на съществуването им… Да смазват.
 Комунизмът си отива.
 И убива.
 А те, Великите сили, те, никога непозналите терора в най-жестокото му лице… Те пак не разбраха какво значи комунизъм. И отвързаха ръцете на убийците.

. . .


 Не за това искам да пиша.
 Искам да пиша за пиленцето, което днес сънува първия си сън в шепата ми.
Стоплено от топлината ми, телцето, голямо колкото яйце, спря да трепери. Диша равномерно, разтваря малките крилца. Готово за полет беше в съня си – пиленцето, което никога няма да лети.
 Пухкава, рижавожълта топчица слята с дланта ми. Аз почувствах живота. И любовта. Любовта към живота и към всичко живо под слънцето.
 Любовта никога не е абстрактна. Тя не може да се роди като абстрактно понятие. Любовта – тя може да бъде чувството, породено от едно излюпено яюце, треперещо в дланта…
 Минава полунощ. Пиша.
 За дъжда, който плисна вчера и удави тревите. Оглеждаше се в локвите между трамвайните релси небето – пак станало синьо и ведро. Оглеждаха се в локвите розовите храсти, измити от дъжда. Измит бе ароматът им – попи го тревата, потъна в земята. Капки дъжд – висяха по листата на дърветата и в тях се оглеждаше слънцето.
 Тогава почувствах живота. И красотата на живота – под слънцето.
 Красотата никога не е абстрактна. Тя може да бъде формата, пробудена от аромата на измит розов храст… Формата на неуловимото, което прониква в нас… което е около нас.
Красотата, която кара дланите да болят от любов към всичко, съществуващо под слънцето… И може би отвъд…

. . .


 Мина полунощ. Пиша.
 И болката, че всичко, върху което съм стъпила пропада, е в мен.
 И се моля – да не се мразим, да не убиваме…
 Да не бъдем зли.
 Да обичаме – живота, сгушен в едно излюпено яйце и в едно измито от дъжда листо…
 … Да бъдем хора…

 

31.08.1991

 Душата ми е разкъсана на две.
 Така беше – през май, през юни, през юли.
 Но и двете половини принадлежат на СДС.
 Защото друга алтернатива за България няма. Една опозиция, едно правителство, един президент. За да има стабилност – до изборите. За да има избори. Защото друга алтернатива за България няма.
 Душата ми бе разкъсана на две. Но и двете половини принадлежаха на СДС. СДС-център и СДС-либерали; СДС-движение. Разкъсана бе душата ми –разкъсаха я разприте между хора, които уважавах и обичах. Болеше ме душата – от разприте ми с хора, които уважавах и обичах. От разприте на близки и приятели. Хванахме се – “гуша за гуша” – да спорим и да защитаваме – СДС-либерали от СДС-движение; СДС-движение от СДС-център. Близки и приятели – намразихме се – да защитаваме СДС от СДС.
 Болеше ме душата – разкъсана на две. От плана “клин”?! Или от политическо късогледство.
 Изгоря душата ми – през лятото. Изпепели я – слънцето по площадите, ревът на мегафоните и тонколоните, конференциите и конгресите – обединителни, разединителни, легитимни и нелегитимни, законни и незаконни; процесите – спечелени или загубени – от кого, срещу кого? Защо?
 Кому бе нужно…
 Изгоря душата ми. Разкъсаната на две душа през пролетта изгоря през лятото. Разкъсаха и половинките на душата ми. Разкъсаха ги със стачки. Гладни и контрагладни, символични и ефективни, седящи и семейни… Стачки. Срещу парламента и конституцията. Срещу правителството и реформата… Стачки. От кого? Срещу кого? За какво… или срещу какво?
 Кому бе нужно…
 Отива си лятото. Заедно със стачките.
 Превратът в Русия и грандиозният му провал пометоха всичко – и митингите, и разприте, и стачките. И въпросите – кой, срещу кого, защо…
 Само последният въпрос стои, не си отива.
 Кому е нужно?
 Въпросът с отговор. Защото знаем кому е нужно…

 

06.05.1992

 Празен е – белият лист…
 Има нещо в мен, което искам да кажа… Нещо, което ме събуди през нощта и ме остави будна. Нещо, което вече месец ме кара да бягам от себе си и от живота около мен. Нещо, което ме кара да се чувствам несигурна и чужда и излишна…
 Безразличието.
 Отново безразличието отрови духът ми.
 Безразличието отново постави стената между “мен” и “тях”.
 “Ние” се разпадна.
 И отново съм чужда, излишна, в несигурен свят.
 “Ние” се разпадна…
 Ние, които се пробуждахме, осъзнавахме себе си, искахме…
 И започнахме да променяме – себе си и светът около нас.
 Разпадна се “ние”…
 И ние се изгубихме.
 Потънахме в себе си.
 И безразличието пропълзя.
 Отново постави стената между “мен” и “тях”.
 Огради ни – в старите килии.
 Лиши ни – от несигурния свят край нас, отново станал чужд…
 Или почувствахме себе си чужди на света, който не направихме свой…
 И се заключихме – вън от него.
 И безразличието пропълзя – отрови духа ни.
 Духът ни…
 Чий дух?
 Моят?!
 Или на хилядите сини знаменосци, захвърлили знамената в ъглите на стаите си…

 

06.10.1992

 Днес ще стачкувам.
 До вчера не исках.
 До вчера бях против стачките.
 До вчера бях против стачките, защото стачките, синдикални или политически – все едно – са против правителството. Стачките, синдикални или политически, нарушават нормалния ритъм на ежедневието. Стачките, синдикални или политически, разтърсват обществото и върховете му. Стачките – синдикални или политически – дестабилизират.
 И бях против стачките. От началото на 1991-ва.
 Бях против дестабилизацията, против трусовете в обществото и върховете му… Бях за спокойно ежедневие, защото то бе нужно за осъществяването на РЕФОРМАТА.
 До вчера…
 Когато мярата бе прехвърлена.
 Когато различието, неразбирателството, скандалът, сблъсъкът… се превърна във война.
 И днес ще стачкувам.
 Защото мярата бе прехвърлена.
 И спокойно ежедневие, необходимо за осъществяване на реформата няма.

. . .


 До вчера бях извън борда.
 До вчера – крепях кораба на тези, които ме изхвърлиха – извън борда… Защото това бе моят кораб…
 До вчера.
 Стисках зъби и крепях… една година вече…
 Всяко търпение има граници.
 Всяка болка има предел…
 Не е това… Ще търпя, и ще боли, отвъд границите и предела…
 Ако има за какво… Корабът вече не е мой…
 Не е това… Екипажът вече не може да го управлява…
 Или никога не е може.
 Или никога не е искал…
 Или?
 Не искам да потопя кораба.
 Искам да се кача на палубата?
 Не е това, все още не. Нека по раменете ми друг се качи.
 Аз пак ще търпя.
 И пак ще боли.
 Има за какво…
 Свобода, Демокрация, Хуманизъм… и Благоденствие… някой ден…
 “Някой ден? – отново вперени погледи в светлото бъдеще?
 Отново – чакане?
 Отново – примирено, търпеливо, обречено… със стиснати зъби – чакащи поредния експеримент на незаменимите?

. . .


 Незаменимите.
 Когато някой започне да мисли, че е незаменим, трябва да бъде сменен. Иначе – пътят до диктатурата е една крачка. Защото този, който е отъждествил себе си с Властта ще размаха бича… когато дойде времето да си иде…
 А ако няма кой да му напомни…
 Е, знаем… до болка познатото…
 Затова – днес ще стачкувам.
 За да напомня на мислещите себе си за незаменими, че е време да си идат. Преди да са хванали бича.
 Но ще крепя кораба.
 Въпреки болката – още има търпение в мен.
 Нека други се качат по раменете ми.
 Нека други го управляват.
 Нека други се разхождат по палубите му.
Нека…
Ще крепя кораба си.

 

15.10.1993

 Свечери се.
 Мътно е небето.
 И светлината в стаята е мътна.
 Уморена съм. И изхабена.
 Мъртва съм – защото не знам какво ще бъде утре; каква ще бъда утре…
 Не знам как ще живея утре. Как искам да живея утре. Искам ли – да живея утре.
 И след утре…

 Знам, че искам да видя света след 50 години…
 След 50 години, когато ще бъда на възрастта на моята баба – една съвсем прилична възраст.
 Знам, че искам да видя света и след 100 години…
 След 100 години, когато все още ще бъда млада, според критериите на кавказките дълголетници и индуските йоги. Една не невъзможна възраст.
 Знам, че искам да видя света след милион години…
 … Но Утре…
 За Утре – не знам.
 

11.01.1997

 Събудих се – утре е.
 По-грозно от вчерашните ми сънища. По-озъбено, по-настръхнало от кошмар.
 Събудих се – утре е.
 Какъв ще бъде светът след милион години? Ще бъде ли?
 Не знам. И не питам.
 Може би някога пак ще попитам. Може би някога пак ще се взирам в черна стена.

 Но Днес стената рухна. Изведнъж.
 Безмълвното очакване изригна. Отровата, събирана години, изяла крехката ни надежда, хукна по вените на старото тяло, на старата система и я подпали. Превърната в гняв, тя роди нова надежда.
 И помете заспалите ни мозъци.
 Писъкът на пребитата нощ ни стресна. Оцъклиха се очите ни.
 И оцъклените кепенци на домовете ни пак оживяха.
 И като мушици хукнахме към светлината – да изгорим крилете си, но да летим…

 

27.01.1997

 И полетяха – тези, които можаха са разкъсат паяжината на отчаянието, на пустотата, на монотонната еднаквост на деня…
 Дълъг бе полетът им. И устремен – както някога… Както тогава, когато започвах да пиша този дневник…
 И надеждата им, и тревогата им – пареха, и топлеха замръзналите нощи.

. . .


 Спи денят. Моят ден. И надежда, и тревога – няма в мен.
 Защото всичко вече се е случило. И знам. Ще падне правителството. Ще падне.
 Щом през ноември, 1990-та, ние, улицата, успяхме… е, ще успеем и днес, януари, 1997-ма…
 Спи денят. Моят ден. А хората край мен горят… Сиянието им ме озарява…
 Всеки ден, кротко излизам от работа, в пет часа. Бавно вървя през замръзналите преспи. На път за в къщи – минавам през площада. Вадя от чантата си малко синьо знаменце – онова, с което търсех истината за изгубените избори през 1990-та – и го развявам… Не викам. Пресипнала съм от викане – седем години вече все това правя… А и няма защо – знам, че няма кого да плаша, защото “те” отдавна са уплашени… “Те” само чакат момента, в който биха могли да си идат с достойнство, без да разбират, че отдавна са го пропуснали… Веем знамената си. Говорят ораторите ни. Не ги чувам – далеч съм от трибуната… А и не ги слушам – отдавна вече всичко е казано… Знам – какво ще бъде утре. Знам – ще бъде като днес… До деня, в който “те” си отидат завинаги…
 Всеки ден – след митинга кротко се връщам в дома си.
 И всяка нощ – отново – заставам лице срещу телевизор – с “тях”. И гняв ме души… и смях…
 Защото “те” си отиват… И тези, които днес ги прогонват взеха знамената от ръцете ни… И направиха дните и нощите сини… и чисти… и…
Бих искала… Сега да завърша тази книга…

 

07.02.1997

 Днес… три дни след новата победа пиша последните й редове… Днес, когато еуфорията отминава, но още не е отминала. Днес, когато гладното утре още не е надникнало иззад рамото на ближния ни. Днес, когато още всички сме близки. Днес, когато още знаем какво искаме и какво не. Днес, когато още не сме потърсили “предатели”, за да ги обвиним за грешките си. Днес, когато грешки още няма… и грешни още няма…
 Днес… как бих искала да завърша книгата си днес…
 Бих искала последните й редове да бъдат редове на светла надежда и синьо очакване…
 Бих искала – тази победа да бъде последна.
 Бих искала – след нея животът да бъде без враг и без битки.
 Бих искала…

 

 10.06.1999

Слънцето пече. Отново е лято.  Отново – цъфтят акациите. Отново искам да летя – крехка пеперуда, с огнени крила.
  Отново тръгвам – по редакции.
 Вървя, усмихвам се и ми е леко. Дърветата протягат към ръцете ми позеленелите си клони.
 - Хей, ти, момиченце, тука ли живееш?
 Вървя по пътя си и ми е леко, но чувам, как тежки стъпки стъпвам в моите…
 - Госпожице, на Вас говоря…
 Обръщам се – смутен старик ме гледа – от главата до краката.
 - Не. – казвам с празен поглед в празното, което зейна между нас…
 - Но си студентка, сигурно… и учиш някъде наоколо…
 - Не съм. –  и продължавам да вървя…
 - Не ми се вярва. – казва старецът и пак ме гледа, втренчил във врата ми поглед като свредел. – От тях си…
 - От кои? – питам и провлачвам крачка; готова пак да спра.
 - Ами-и-и… от тези, от студентите… дето миналата зима лежаха по площадите… От тях ли си, кажи?
 Съвсем съм спряла. Окаменях. А той ме гледа и с очи дълбае камъка, на който станах.
 - От тях съм. – казвам, макар и да си мисля, че не е съвсем така, и все пак се усмихвам, защото и не лъжа. – Но, как разбра?
 Сияе старото лице и бръчките разцъфват като цветя под жарко слънце.
 - Ами-и-и… така като те гледам… от тях си… - и вдига рамене.
 А после, стреснат и забързан продължава :
 - Защо??? – и впива поглед-свредел в мен. – Поне един от вас бих искал да ми отговори… какво ви липсваше… какво… ви трябваше…
 Вкопани са краката ми в земята. Дори да исках, не бих могла да продължа. Мълча – миг, два… А после, бялата мъгла на една далечна вечер отбрули думата, която сама не искаше да падне.
 - Свобода…
 И продължавам да вървя…
 Ръцете-клони на дърветата се веят над главата ми.
 - А днес не съжаляваш ли? – догонва ме гласът му. – Не мислиш ли, че ни излъгаха и тези?
 Вървя, усмихвам се и ми е леко. Косите ми подскачат над гърба ми. Усещам във врата си поглед-свредел, но все едно ми е, защото ми е леко. Обръщам се.
 - Не съжалявам. – казвам.
 И оставам – миг, два залепнала за тротоара. Старик стои насред алеята. Превит е – като въпросителна. Очите му сияят като факли. Усмихва се – опустошение…
 - Върви, момиченце, върви… Във вас е бъдещето ни… Нали???
 Дърветата протягат криви клони  - като ръката, с която старецът ме изпроводи.