Миналото в мен

откъс...

Събитията, които ще разкажа , са се случили преди около 40 години. Сега, започвайки да пиша, аз все още не знам какво точно е станало тогава. Не знам, но се надявам да науча и да разкажа.

За мен всичко започна преди около 20 години, по времето, когато се учех да чета.

…

Беше горещ ден и пътят до гробището ме бе изморил. Едва ходех след баба и исках вече да сме стигнали до гроба. Бели каменни паметници. Някои бяха позеленели от времето и приличаха на кръстове. Други бяха нови. Стигнахме. Единственият черен гроб в гробището блестеше на слънцето като звездно небе. Спряхме. Баба извади изсъхналите цветя от вазата и сложи нови. Изскуба няколко стръка трева. Засричах имената, написани на черната плоча. Бащата, бабата и дядото на дядо ми. Не ги познавах и не ми беше мъчно за тях. Запалихме три свещи и тръгнахме. Продължихме сред белите гробове. Обърках се. Най-после баба спря пред един от тях. Как разбра точно пред кой да спре – не знаех. И за да се уверя, че не сме сбъркали, докато баба слагаше свежи цветя във вазата, аз зачетох имената върху бялата плоча. Имената на бабините родители – буква по буква ги намерих. Помнех бащата на баба. Един много, много стар дядо. Той беше все болен и мисля, че не ме познаваше. Но аз го познавах и ми беше мъчно за него. Затова поисках аз да му запаля свещичка. Да му свети – там, долу (или там, горе?!). Баба запали свещичката, аз я държах, помъчих се да я залепя на камъка. Защо задуха вятър в този горещ ден – не знам. Помня, че свещта ми угасна и баба пак я запали. Тя запали още две свещи. Първо помислих, че е заради вятъра – ако угасне едната, ще останат точно две – колкото трябва. После, когато видях трите трепкащи пламъчета, помислих, че баба е забравила за моята свещ. За да съм сигурна, че всичко е наред, попитах защо сме запалили три свещи за двама мъртъвци.

И баба заплака.

Не всеки ден човек може да види как баба му плаче. Сега бих казала, че съм била потресена – от сълзите в очите й. Тогава сигурно не съм знаела тази дума. Тогава просто ми е било много, много мъчно. И сложих пухкавата си, малко мръсна и малко потна ръчичка върху все още гладката тогава бабина буза. “Бабо, защо плачеш?” – съм попитала навярно. А тя, свлечена, седеше върху пръстта на гроба и каза: “За леля ти Ценка… плача…” и продължи да плаче…

Трите свещи горяха върху гроба с двама мъртъвци.

Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра. Не знам кога разбрах, че момичето от снимката на стената е тя, най-малката сестра. Винаги бях мислила, че това е баба на младини – толкова много си приличаха 20-годишното момиче и 55-годишната жена.

А баба плачеше, закрила лицето си с ръце. Дори тогава, едва научила се да чета, знаех, че така се плаче само за нещо, което е загубено завинаги. “Умряла ли е?” – питам. А баба плаче и казва – “Убиха я…”

Тази дума на всяка възраст предизвиква грозни асоциации. И за мен слънцето угасна. Представих си черна нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки.Гола поляна, криво дърво. През клоните му, през облаците – за миг се показва луната – голяма и кръгла и пак изчезва. Но вече е осветила черна кола, черни мъже и едно черно момиче. Вятърът вее, свири в сухите клони на дървото. Момичето тича, плъзга се в калта, пада и става. А мъжете тропат с тежки обувки. Черна нощ, вятър. И само бялото лице на момичето свети. После “те” я убиват. Как точно става това – не знам.

Все още не знам. Мисля, че никой не знае. Никой, който би имал смелостта да разкаже. На светло – очи в очи – с баба.

Всъщност в детската ми представа същинско убийство нямаше. И понеже гроб също нямаше, и понеже труп също е нямало, тогава, 5-6 годишна реших, че може ми и смърт е нямало.

Не си вярвах много, но все пак… Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й. Не си вярвах много. И все пак…

… Три свещи горят на гроб с двама мъртъвци…

…………………………………………………………………………………………………………

…

Годините минаваха. Тя бавно излизаше от нищото. Ученичка в гимназията, в която учех. После – задочно осъдена на смърт. И предадена. Този факт научих преди два дни от баба. За предателя на Цветана Попкоева е била предвидена награда. А щом има награда за предателя, намира се и предател. 50 хиляди лева е струвала тя, бабината сестра. Много или малко, не мога да преценя колко е струвала съвестта на предателя. Защото държава получава тялото на предадения и съвестта на предателя. За 50 хиляди лева “те” са купили живота на тази, от която са се страхували…

…………………………………………………………………………………………………………

Убили са я “те”. За Първи май. Така каза баба. Просто и естествено – “Убиха я за Първи май.” И си помислих – върбови клонки се кършат за Връбница. Яйца се варят и боядисват за Великден. За Коледа се коли прасето. А за Първи май… Убиха я за Първи май.

Дете бях още тогава, когато разбрах, че докато ние, пионерите, достойна смяна на Партията учим стихотворения и пеем песни за Първи май; докато нашите родители, славната работническа класа, резервата на нашата Партия се трудят и преизпълняват планове в чест на Първи май; докато ние всички манифестирайки славим деня на труда… други, най-верните, най-достойните синове на Партията, убиват в чест на Първи май.

…………………………………………………………………………………………………………

Разказва баба, потънала във времето. Стара е вече баба и очите й са стари – помътнели от годините и от сълзите…

… И очите й пресъхват и продължава да говори : “Пари искат да ми дават за нея. Не им ща парите. Сестра ми да върнат.”

С 50 хиляди лева преди 40 години са купили една продажна съвест. Срещу 50 хиляди лева са получили живота й. Сега с 15 хиляди лева искат да купят спокойствие за нечистите си съвести. С пари искат да измият пролятата кръв. С пари искат да заплатят осакатените човешки съдби. С пари искат да измият позора на лагерите си, на тайните нощни убийства, на земята ни, разорана от гробове и на гробовете без мъртъвци. С пари искат да купят чистота за престъпните си съвести. С пари искат да приспят и нашите съвести.

Отново и отново. Като на непослушни псета, опитали се да ухапят ръката на стопанина си, искат да ни хвърлят мръвка. Кървава мръвка, откъсната от нас.

И ние вием, пречупвани и гладни. Въртим опашки, слюнки капят от отворените ни усти. Ще ни нахранят ли или ще ни набият… Но не можем, не можем да захапем мръвката, откъсната от нашта плът.

И те остават с неизпрани съвести. Напразно носят цветя на нашите гробове. Не могат да възкръснат мъртвите. И прошка няма. Още няма. Защото болят пропилените години, задушените мечти, зазиданите ни стремежи. Боли болката в любимите очи, болят спомените, боли миналото.

…………………………………………………………………………………………………………

…

Вечер е. Слушам. Прошарен мъж на средна възраст, с живи очи, с тънки ръце, силни и изразителни ръце. Васил Медведев.

…Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе младежки групи. Това не бяха точно нелегални групи, защото живеехме по домовете си, учехме или работехме, но бяхме във връзка с нелегалните и… Всеки момент можеха да ме арестуват.

И аз отново питам – “защо”. Защо нелегални групи – на какво се надявахте, какво искахте, против какво точно се борехте?

И светлите очи ме гледат през барикада от 40 години, през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.

“Просто не можехме иначе”, казва човекът и отново потъва във времето.

…Гледам несъснателните жестове на ръцете му. Красиви и силни, почернели от слънцето. Дете на руски емигрант и българска селянка. Красиво и силно, родено в свободна страна, в красива земя.

…Пъпът ми е хвърлен на село. Малко съм живял там, но няма да забравя горите, скалите, пещерите. В тях още по турско са се криели хайдути. В камъка има издълбани имена и кръстове. И ние, като деца драскахме имената си… а и после, и после…

И после – в Белене.

Убиват за назидание.

Най-страшно било, когато двама се опитали да избягат през зимата на 1953-54. Дунав бил замръзнал и те решили да бягат по леда. Увили се в бели чаршафи и запълзели по снега. Духнал силен вятър и отнесъл чаршафа на единия беглец. Видели ги. Настигнали ги и… Завързали ръцете им с тел и ги приковали към леда. Стояли така цяла нощ. Ръцете измръзнали и ги ампутирали. После ги изпратили в други затвори.

…………………………………………………………………………………………………………

И слушам човека срещу мен. Още има болка в очите му. И някаква замечтаност. За безвъзвратно отминалото време, за времето, когато хората още били хора. За времето, когато надежда вече нямало, но достойнство още имало.

…

Панелна стая, малка, спретната, еднаква, в блок-бастилия, в новите квартали, в края на града, до старото гробище. Мълчим. После Стефан Ненов казва : “Ще ти напиша всичко, което помня. Ще се срещна с някои хора, ще ги помоля и те да напишат каквото си спомнят. Ще ти изпратя всичко. Използвай го както намериш за добре.”

Повярвал ми е. Прочетох му само една страница, но ми повярва. И това го виждам в очите му, в усмивката му, в ръката, която здраво стиска моята. Едър, бял, със сребърен пух на главата.

Повярвал ми е. И други ще накара да ми повярват.

…………………………………………………………………………………………………………

…

Нахлуват спомените. Оцелелите късове от потока на времето. Живи късове живот. Вкъщи сме. Аз и леля Райна. Другата бабина сестра, живата. Тя не е много по-млада от баба ми, но изглежда много по-млада. По-силна е, по-здрава. Едра и стройна жена с още черни коси, макар да е вече на 70. Гледа ме с очите на баба. И с очите на момичето от снимката. Приличат си трите сестри. И времето не може да изтрие тази прилика.

…………………………………………………………………………………………………………

“Защо се занимаваш с политика. Гледай си уроците!” Външно спокойно, а вътрешно със страх се кара каката на малката сестричка. А момичето гледа с големи, още детски очи право в очите на Райна. “Как можеш спокойно да приемаш да наричат тати “кулак”? Тати, който цял живот е работил?” Недоумение, мъка и възмущение има в очите на детето-девойка. А по-късно, при друг разговор, с разочарование и болка казва: “Така вярвах в Георги Димитров, а видя ли колко евтино продаде България?”

…………………………………………………………………………………………………………

И Райна разказва. Очите й гледат някъде далеч.

…Още тогава мъжът ми търси гроба й навсякъде – не го намери. Ходи в гората, при гара Разпределителна. Чуваше се, че там ги убивали. Носеше лопата и копаел, където мястото приличало на гроб. Но я нямаше… Направихме панихида. Поп Димо я опя…

…

Мълчахме дълго, пушиха… Михо Райков – цигара от цигара; татко – непушил от години.

… Аз бях на трети обект. Копаехме пръст. А около нас, навсякъде… навсякъде из острова имаше вишки. Това са високи дървени конструкции, с широко гнездо най-отгоре, в което има часови с автомат. Вишките са разположени на 100-200 метра една от друга, в зависимост от местността… Всичко се вижда. Копаем, по цял ден копаем… и нямаме вода. А Дунава тече край нас, до нас… Взех едно канче и гледам – щом часовият погледне в друга посока – придвижвам се към водата… На отиване успях, напълних канчето, пих вода. А на връщане – куршумите запищяха покрай мен. Стреляше часовия, с автомат. Като по чудо се спасих. Но съм виждал как убиват… пред очите ми Китов, началникът на лагера, уби човек – с автоматен откос, през кръста. Падна като сноп… Избиха елита…

…………………………………………………………………………………………………………

После младостта измива спомена от каторгата. Смеят се – татко и приятелят му от младостта. Смеят се – сигурно както са се смели през 50-те. Дали са се смели тогава, в края на 1952-ра, в казармата, в мините, в Родопите, и по-късно… По-късно, когато службата била по-лека – на каменните кариери…

После и този ад свършил. Смеят се – пред тях е бил целият живот, цялата младост. И като стена пред тях стоял Новият свят. Каменен, огромен, непропукан. Монолитен – изграден на основата на единствено правилната идея. Изграден от единствено верните хора – на света и на идеята. И на други верни хора – на света и на идеята. Свят на вярност и на идеал. най-красивият, най-справедливият, най-истинският, най-, най-, най- идеал. Единственият идеал. Монолитен свят. В който, за да съществуваш, трябва да станеш един от единствено верните хора. И да бъдеш верен на други верни хора. И да бъдеш единствено верен, вечно верен… И да се вградиш в монолитния свят и да бъдеш никой… или да се опитваш да бъдеш някой. Цветно петно в монолитната фасада. Това е на повърхността, фасадата. А отдолу, отвътре – това никой не знае. Никой, който не е вграден. А този, който е вграден, е никой.

После времето е започнало да трупа години. Петилетките са отминавали – все по-нелепи, все по-разорителни. Все по-еднообразни. И са ни хипнотизирали – с еднообразие. И спим хипнотичен сън. И е трудно да се събудим. Но вече знаем, че спим. И ще се събудим.

…

С баба сме двете, в старата къща. Седим една срещу друга. Тя ме гледа – упорито, съсредоточено. Аз държа тетрадката в ръцете си. и започвам да чета в началото – нашия общ спомен. Чета и сълзите са стегнали гърлото ми. Чета и не искам да погледна към баба – страх ме е. Чета. После тя си пое дъх – дълбоко, рязко и шумно – като давеща се. Давеше се – в сълзите си. Млъкнах – чувствах се мръсна и жестока – защо разравях стари болки? А баба каза “Чети!”. С овладян глас, спокойно и настоятелно. Тя искаше да чета. И продължих – през гърло, стиснато от сълзи. Не смеех да я гледам, но знаех, плачеше. Сълзите се стичаха по старото й лице, мокреха ръцете й, с които ги бършеше, мокреха блузата й, в която попиваха. Не издържах, млъкнах. “Не мога.” А тя с овладян глас, тихо и настоятелно каза : “Чети, аз трябва да чуя… не ми обръщай внимание.” Гласът й трепереше, заплака. Искаше ми се да хвърля тетрадката, да избягам , да се скрия. И никога, никога повече да не си играя с времето, със спомените, с болката, заключена в тях. А баба продължи да говори през сълзите, спокойно и твърдо : “Пак се върнах там и ми стана мъчно за нея, за всичко… Мъка и тегло – това ни остана от комунизма.” И думите й бяха присъда.

Продължих да чета – високо и ясно – за да ме чува. Аз и баба, в старата къща.

“Пиши – казва баба. Тези, които я познават – да си спомнят. Тези като тебе, които нищо не знаят, да знаят. Да знаят какви времена бяха.”

…………………………………………………………………………………………………………

…

Тъмно е. Само зелената лампа на бюрото свети. Огражда ни с конус от жълти лъчи. Съвсем блед е татко. Светлината докосва белите кичури в меките му гъсти коси и ги кара да блестят. Той е спокоен. Вади спомените един след друг, после отново ги прибира там, дълбоко в паметта, дълбоко в сърцето.

Мълчим с татко… Какъв е бил мащабът на организацията; до кога е оцеляла. И си спомням думите на Тодор: “Когато влязох в затвора, мислех, че съм най-младият. Но имаше и по-млади. Годините минаваха и все по-млади идваха.” А Васил Медведев казваше: “Когато бях в затвора срещнах хора от всички краища на България… Там ми разказаха и за сражението на връх Чумерна. Имало е повече от 200-300 горяни. А хората от ДС и войската са били стотици…”

…………………………………………………………………………………………………………

…

Ясен е гласът на Георги Шаламанов. Изправен е гръбнакът му… Ридания разкъсаха думите му… Вдигна ръка, свали очилата си, трепереха белите пръсти, изящните бели пръсти, крехки като порцелан. Остави ги върху масата ръцете си, неподвижни. Лежаха върху масата като чужди, като мъртви. А тялото му се разтърсваше от сподавени ридания. Тресяха се раменете му, навел беше главата си, но гръбнакът, гръбнакът му беше изправен.

… За последен път видях Ценка на 31 май, или 1 юни… Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено, свежо и младо, отвсякъде бликаше живот… Така я запомних, млада, в самото начало на живота си, с бликаща жизненост. Тогава бай Цанко Мечето го нямаше. Тя сама ме посрещна, сама ме изпрати. Ръкувахме се, разделихме се.

…Няколко дни по-късно, на 4-5 юни е станала битката. Тогава са убили Цвятко Железарчето, както се бръснел. И Нено Рашков тогава са ранили в ръката, в китката… Тъкмо вдигал карабината, за да стреля… Трябва да отидем при него, той да ви разкаже за битката…

…А бай Цанко го убиха в Хисаря, пак в началото на юни… Бил с винтягата, която аз му бях ушил… Няколко месеца по-късно, след арестуването ми, един следовател от ДС ми я показа – цялата беше надупчена от куршуми, платът беше разкъсан отзад, на гърба и кръв имаше по нея…

…………………………………………………………………………………………………………

…

Гледам ученическата й снимка – спокойно лице на дете. Тръгнах към нея, не стигнах до нея.

Изгубих я - в началото на лятото на 51-ва, по пътищата към Търговище. 22-годишна, завинаги изхвърлена от простото човешко съществуване… Без дом, без връщане назад… Намерих я за миг отново, чрез очите на баба и дядо, на Васил Михов – видели я в камионетката, с вързани ръце… в мъглива вечер, в края на февруари, 52-ра. Видях силуета й в село Смирненски, през зимата на 1951-52, чрез разкази, разказани на тези, които ми разказваха за Времето. И една огромна празнина от половин година, за която още не съм намерила кой да ми разкаже… И един празен гроб… Времето стои пред мен, като стена…

…………………………………………………………………………………………………………

Виси на стената снимка на момиче. Аз цял живот знаех, че “те” са я убили, защото тя е била срещу тях, срещу властта им…

Тръгнах към нея с тези, които са били срещу тях, срещу властта им, и разбрах, че са били много, че са били хиляди, че са били навсякъде – първи в България, първи в Европа, първи в Империята на злото. Разбрах, че са обичали земята си, народа си и свободата… че “просто не можели иначе”… не можели да се подчинят… и да бъдат… роби… Те тръгнали срещу системата и знаели, че ще бъдат смазани, и тръгнали… и били смазани… И комунизмът се възцарил в България.