откъси...

ПРОЛОГ
Небето е синьо, а земята - бяла. Окото на слънцето ослепява човешките очи. Камъните излъчват топлина, въздухът е хладен. Главите се запалват. Като насекоми в чаша, шарена нишка от хора пълзи по стените на конуса в стремежа си да стигне дъното...
Черната повърхност на езерото се набръчка от докосване. Опияняваща и мамеща към глъбините - скритото дъно на чашата. Светлината се взриви. Лъчите на земното светило, отразени се удариха в очите - черни, опияняващи и мамещи – и потънаха към глъбините на съзнанието.
Бяла ръка разплиска вълната - фонтан от светлина и въздух. Назъбената сянка на ръба бавно пълзи. Тъмносини, отразили тъмносиньото небе, кротко ближат бреговете си водите на езерото. Измъкна се от мрака дъното. Шарената нишка от хора достигна отсрещния бряг и се разпръсна - като скъсан гердан - сред белите камъни.
Слънцето запали косите, изгори плътта, изсуши устните... Сърцето бие в слепоочията, потта замръзва по тях. Мускулите се свиват и разпускат, изпъват потъмнялата кожа, ритмично движат тялото нагоре. Пръстите, тънки и жилави, прегръщат морените, улавят бодливите клони на храстите, протегнати като подадени за помощ ръце.
Едно дете пъргаво се катери по стената на чашата. През пътеката пропълзя змия. Жива и свободна, тя излъчи в пространството край себе си усещане за пълнота и мощ. Детето леко я прескочи, освободило се от умората. Очите се отвориха и погълнаха мрака на небето. Тогава детето видя другата змия – онази, която пролази сред звездите и разкъса мрака на две. Вселената се отвори.
Слънцето пак осветяваше с лъчите си човешките очи. Тревата поглъщаше синевата и превръщаше енергията на фотоните в храна. Рунтави овце мързеливо изяждаха енергията на слънцето. Възстар овчар с глух глас ги навикваше. Три кучета отегчено въртяха опашки и ги охраняваха. От кухнята на близката хижа се носеше миризма на овче варено. Туристите бързаха за обяда, охранени. Вселената се затвори.
Вселената бе затворена. И чуждите слънца не светеха. Залепнали за клепачите, те бавно избледняваха. Отиваха си - неразбрани.
Отидоха си. Нечовешката красота на Космоса нанесе непредвидимия си удар и се затвори в плътна капсула. Останаха неразгадани залутаните тайни в спираловидните ръкави на Галактиката. И тези, скрити в сърцето й. Непознаваеми останаха лицата на другите Галактики. И сиянието на избухващи звезди... И сиянието на звезди, изгряващи над своите планети... И тъмата на черно езеро, отворило око към чужди небеса. И съсъкът на чужд живот в тревата, превръщаща енергията на звездите си в храна.
Вселената се затвори. Цветовете умряха, думите изтляха.
Детето стисна клепачи, притисна ушите си с ръце... Избледняла, Вселената си отиваше. И денят - с чуждата умора, смях, надежда, мързел, пошлост - проби тънката преграда на ръцете.
Детето пишеше - в полумрака на стаята. Пишеше - ходейки по прашния път. И заспивайки в леглото си - пишеше. Думите върху хартията бяха безцветни. Трудно бе - сред тях да бъде намерено изгубеното скрито лице на Вселената. Пишеше и търсеше - цветът на думите.
Защото чрез тях Звездите се докоснаха до Човека.

из ВТОРА ГЛАВА

Ели вървеше между майка си и баща си. Увиснала на ръцете им гледаше дърветата... отдолу. Вплетени корони, сплетени корени... Величествени, мощни, устремени към слънцето... Не устремени - уловили слънцето, впримчили го в плен, изсмукали го... най-съвършените творения на природата, на които е нужна само вода и светлина... Дърветата... даващи живот на всичко живо, дишащо под земното светило... Ако не се броят камъните...
... Защо никой не рисува дървета, гледани отдолу…
Ели тъпчеше асфалта на алеята, взираше се в грапавините му - камъни, уловени в плен... И мислеше - какво би им било нужно, за да живеят... били ли са разумни, и биха ли могли да бъдат... Цивилизация на силициевия живот... Какви възможности би имала с живот, съизмерим с живота на Вселената?
Спъна се. Заслуша се в разговора на Ана и Димо. Говореха за баба й и Дейзи. По стегнатия глас на Ана и по старанието на Димо да изглежда загрижен разбираше, че Биляна наистина е болна. Ели с ужас си помисли, че човек умира от това, от което най-много се страхува... Баба й най-много се страхуваше от рак и искаше като не споменава тази дума да забрави, че носи болестта в гърдите си. Ели ровеше обувки в листата, които се ронеха от клоните, течаха по стволовете - като сълзи по бузи и капеха в краката й. Горяха. Свито на топка, сърцето бе задръстило гърлото й… Изглежда, операцията бе наложителна... Вдигна глава - вплетените клони на дърветата, устремили се към небесата я захвърлиха във вихрен унес...”Когато някой умира, друг се ражда... Не... когато някой ще се роди, друг трябва да му отстъпи мястото си... както падат листата.”
Ели вървеше и се опитваше да не слуша разговора на Ана и Димитър. Не искаше да слуша - за Дейзи и бебето, което ще дойде на мястото на баба й... Или може би тя искаше да му отстъпи мястото си?
Кой определя часа на смъртта... Кой определя часа на зачатието... Защо човек се ражда и умира... Какъв е смисълът на съществуването му...
Вървеше - като разбит с миксер бе мозъкът й... На всяка крачка се плискаше, блъскаше се и обливаше въпросите, които чакаха отговор...
Защо Природата е създала Разума, защо го е вградила в тази крехка въглеродна плът? Кой диктува ритъма на съзиданието и упадъка...  Смъртта край ли е, или ново начало.

из ШЕСТА ГЛАВА

Тишината лепнеше между стените на класната стая, обсебила пространството между тях се впиваше във въздуха, увисваше между молекулите му, тежеше и го правеше труден за вдишване.
Силия вдигна очите си от листите на тетрадката и без да помръдва глава се огледа - първо край себе си, после, съвсем леко извивайки врат, стигна до последния чин, до прозореца, на който седеше учителката по литература. В момента съвсем безопасно бе наведена към плота, върху който лежеше отворена книга. Силия много бавно пое въздух и още по-бавно го издиша между леко отворените си устни. Усети, че й се завива свят. Внимателно, почти без да движи тялото си, успя да пъхне ръка в джоба на престилката. Изстиналите й пръсти безпогрешно уловиха пищова. Сърцето й затупа толкова силно, че тя неволно се огледа отново, страхувайки се някой да не го е чул. Тихо беше. И всички гледаха надолу. Скована от напрежение, тя извади ръката си. Затвори очи. Стоплена от усещането за победа, кръвта рукна по цялото й тяло и се вля в пръстите, които стискаха тънката лентичка изписана хартия, навита на стегнато руло. Сиси наведе очи, разви внимателно началото на рулото и механично започна да преписва една от трите теми, които предишната седмица добросъвестно бе развила, за да е подготвена за днешния час по писмени упражнения. Мразеше литературата почти толкова, колкото и останалите предмети, но учеше старателно, за да получава добри оценки, които радваха родителите й. Нямаше особени амбиции, но знаеше, че те искат да завърши добро училище, а после - университет. Нямаше ясна представа за бъдещето си, нито за това каква иска да стане. Техните представи бяха още по-неясни. Майка й, домакиня, искаше дъщеря й да има професия, за да бъде по-малко зависима; баща й, работник в завод, искаше дъщеря му да стане поне инженер, за да работи по-малко... Сиси преписваше и бързо изпълваше страниците на тетрадката. Надяваше се да получи отличен, за да види усмивка в уморените очи на майка си. Усети как тишината става още по-плътна. Кръвта й спря да се движи, не знаеше защо сърцето й продължи да бие - още по-силно. Стискаше тъничкото руло с темата в юмрука си. Не искаше да гледа - знаеше, че учителката е зад гърба й. Погледът й я бе ударил през врата - като удар с брадва.

из ОСМА ГЛАВА

Биляна бе мъртва и всичко бе свършило.
Пръстта удари капака на ковчега - шпертплатов отвътре, станиолов отвън.
Не премина през празното пространство над отворения гроб. Не я събуди. Не стигна вярата й - в себе си и в мисълта. И в невъзможното.
Къщата остана със запердени огледала. И нищо не се случи.
Роднините изяждаха остатъците от трапезата. Тишината изяждаше тях.
После си тръгнаха.
Остана сама, на терасата, сред мъртвите олеандри и петунии, изсъхнали вчера, когато Биляна умря.
Слънцето залязваше над задрямалия град, уморен от жегата, насекомите и прахоляка. И се скриваше зад завоя на реката, огряло водната кула на Калафат.
Ели обичаше тази гледка и този час, когато светът замираше в очакване на нощта и звездите. Обичаше и този балкон, с олеандрите и гнездото на гугутките, скрито в клоните им. Обичаше и този дом, който никога вече нямаше да е същият, както и балконът не бе вече същият, защото олеандрите бяха мъртви и гнездото на гугутките бе паднало.
Защото Биляна бе мъртва и всичко бе свършило.
И сълзите бяха свършили. Пропилени за дребни неща, днес те не идваха.

из ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

…Нощта погълна морето. Небето, пълно със звезди, се сливаше със светлините на курорта. Високо горе, от хълма, те наблюдаваха играта на светлината с мрака.
Пустота изпълни всички души - измете ги. Станаха чисти и кухи - като пространство в края на галактиката. И после - около единствения атом, останал във всяка душа се образува Слънце и изригна. Изригна с китарен звън и песен.
Старите песни изпълниха душите. Превърнаха пустия ръкав на Галактиката в сърце на Вселената. Александър изтръгваше от китарата звуци, по-силни от изригване на нова звезда. И всички пееха - Димитър, с несигурен баритон и Ана, с крехко сопрано; Диляна, с немутирал още глас и Ина - с глас на ангел; Ирина - уверено, Йордан с носталгия; Зорница - събрала звездния звън, и Ели... Ели само слушаше. Музиката разкъсваше душата й с красотата си. С красотата на изсъхналото дърво над главата й, иззад клоните на което надничаше Луната. С красотата на вятъра, поел аромата на море и бадеми. И на небето, натежало от изригващи слънца.
Ели слушаше и наблюдаваше. Лицата им - отворени като прозорци, иззад които се виждаха душите им. Уморени и болни - от усилието да бъдат свободни... Душите излизаха - през очите, през гърлата, през песента. Бягаха - като обезумели напускаха телата си и бягаха - на свобода. И уморени се връщаха, болно се свиваха в телата си - ненамерили свобода. Тя бавно отмести погледа си към Диляна. Луната я огряваше и я правеше да изглежда като дошла от други времена. Играеше си с къдриците около челото й, подпалваше ги като ореол, и още миг - ще се разтвори в светлината и ще изчезне - в други времена. Не изчезна. Остана - прикована, закована, окована? Душата й издираше очите й отвътре и искаше да излети. Раздра ги. Солен поток потече, тялото й се тресеше като брулено дърво. Избяга. Празен шезлонг остана да се търкаля край огъня.
Ели не стана. Никой не стана. Песента продължаваше да изважда душите, да ги извежда, да ги повежда към нещо, което не може да бъде достигнато. И после да ги разкъсва, да ги захвърля - уморени и болни - от безнадежност и красота. Луната хвърляше бледите си сенки и ги ловеше като с мрежи, душеше ги, засипани със звезден прах и бягаше през сенките на облаците с вечния си бяг към залеза... Кога се отровиха душите - от безнадежност? Кога - и бягството стана мечта?
Ина пееше. Събрала в гърлото си цялата мощ на осемгодишното си тяло, тя изхвърляше гласа си към звездите. Или към ангелите, с които си приличаше? По глас и по лице. Дори по тяло, лишено от криле. Но не и по очите - в тях бе събрана мъдрост, до която никой ангел се не бе докосвал. И болка, каквато няма в рая. Ина пееше и с гласа си превръщаше земята в рай. Но болката в очите й оставаше. Заключена душа - и бягство нямаше.
Ели стана, Луната я обви в лъчите си, направи я невидима и я отдалечи - до края на поляната, до края на горичката с бадемите. Там седяха Диляна и Тодор. Седна до тях. Нощта ги изяде, както бе изяла морето. И небето пълно със звезди се сля със светлините на курорта. Високо горе, от хълма, те гледаха играта на светлината с мрака.

из ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Оранжево, слънцето изгряваше над Дунава. Мътно-златисти, вълните му влачеха уморени цветя - бели, жълти, червени, розови и сини - като роклите на момичетата, които не бяха вече ученички. Слънцето изгряваше и огряваше лицата им - уморени и щастливи от безсънната нощ. Вече сиви, а не сини бяха гърбовете на довчерашните им съученици, струпали се на ръба на каменния бряг.
- Хайде да плуваме в Дунава! - извика някой и разруши стената от сиви, вече мъжки гърбове, надвиснала над сивия бряг на реката. Полетяха - сака, ризи, душащи вратовръзки, стискащи обувки и момчешки тела.
- Ученици! Да не сте пияни?! - гласът на младата им класна, замечтано гледаща изгрева допреди миг, клокочеше от паника и ужас - Ще се удавите!!!
- Не се страхувайте, другарко Дилова. Пияни сме от свобода - отвърна някой и полетя към мътнозлатните води на старата река.
Момичетата възбудено пищяха и тичаха по каменния бряг - като кокошки, измътили патенца. Момчетата гордо шляпаха в тинята и се чувстваха герои.
Ели гледаше вълните - мътно-златни от изгрева - и искаше да ги прегърне. Коприната на бялата й рокля тежеше, дантелата, увила раменете й душеше... Как искаше - и тя да е пияна от свобода, да изхвърли всичко от себе си и да плува... срещу вълните на голямата река, до извора...
- Ели, стига... Хайде да вървим! И не си мисли да влизаш в тая мръсотия - както винаги разумна и практична, здраво стъпила на тънките си токчета, Диляна бе до нея... връзката й със света и хората.
…
- Разкажи ми за бала си! - прошепна Филу, а в чиито очите му тя цяла се отразяваше.
- Не си струва да говорим за бала. Ще ти разкажа за сутринта, когато отидохме на брега на Дунава, за да посрещнем Изгрева... Там човек лесно може да си представи, че е на брега на морето и вълните, с гребени, пречупени от буря, се плискат в краката му...
Вятърът вееше и превръщаше пердето с цветя, приличащи на звезди в корабни платна. Съвсем малко въображение бе нужно, за да се превърнат звездите му в истински звезди, да се усетят вълните на океана и въздухът в малката стая да се изпълни с мириса и свободата му. Залепнали за клепачите, пред очите на Ели се раждаха новите образи. Плътни и триизмерни, те изпълваха пространството край нея... Филу ги поглъщаше, заедно с думите й.
- ... всеки момент ще акостира твоят ветроход... Палубите му блестят от чистота, оръдията му, излъскани, с тих блясък светят в амбразурите; платната му, бели като планински сняг, са погълнали целия вятър и са се издути до пукване... а на грот-мачтата се вее пиратското знаме... Чел ли си “Капитан Блъд”?
Вратата тихо се отвори. Тих и ранобуден, на прага стоеше дядо им. С наситено-сини очи, в които се криеха съзаклятнически светлинки и силно зачервен - от хипертония или смущение, той се усмихна и влезе. Филу го дръпна към себе си, вкопчи се в дланта му и му предаде нетърпението си.
- Не съм я чел. Хайде, разказвай! Какво става когато се качваме на кораба? Ние от добрите ли сме, или от лошите?
- Това винаги зависи от гледната точка - мъдро каза Ели и погледна към дядо си. Обля го с цялата светлина, която бе останала в очите й.
- Какво разказваш, Ели - за бала, или за пиратите?
Ели вдигна рамене - за бала място нямаше в малката им стая... И продължи да разказва историята на капитан Блъд, която не беше точно историята на капитан Блъд...

из ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Новогодишен влак – претъпкан с хора и очакване. Понесли тежки куфари, торби с храни и надежди за идната година, те бързаха за домовете си – далечните и истинските, където бяха корените им. И въздухът бе пълен с предчувствие за щастие. Новогодишен влак – бавно проскърцваха колелата му върху релсите – твърде бавно за хората, искащи своя бряг…Свита на топка в ъгъла на купето, до прозореца, Ели бе оставила погледа си да броди през полето, покрито с преспи пресен сняг. Небето посиняваше и правеше въздуха плътен, като стъкло. Натежал от усещане за отлитащи мигове, той ставаше все по-непоносим за дишане. Нощта съвсем почерня и превърна прозорците в огледала. Ели излезе в коридора, студът я грабна в пипалата си. Вратата в дъното ритмично тракаше, като челюст на дъвчеща уста, и гълташе зима. Светът бавно губеше очертанията си и бързо ги намираше пак…
ДНЕВНИКЪТ НА ЕЛИ
Пиша на прозореца. През мръсното му стъкло виждам мръсна гора… миг след това – небе, разкъсано от голите й клони. Виси като парцал на тях – вместо корони… 
Движи се влакът и се препъва в тясно шосе. Не, шосето с целия си товар от каруци, очукани автомобили, спрели автобуси и раздрънкани камионетки, се е препънало във влака… Всички стоят и чакат… Замрял миг… (точно като онези, от приказката за Спящата красавица.) 
…Малко селце с уморени къщи. Стари жени носят вода (или мляко?!) с кобилици – като оживяла картина… 
…В тази нощ небето не е черно. Луната е залепнала за него – голяма, кръгла, бяла – като боядисана с вар. И бели преспи са легнали върху полето – като саван. Мирише на трева и вятър. Влакът трака с белите си колела по бели релси, по бялата земя. Нощното небе попи белотата на света под себе си и стана бяло. Звездите падаха в полето…Влакът спря. В настъпилата тишина се чува, как тревите никнат под снега… 
Влакът изсипа товара си на последната гара. Нов не пое. Градът погълна в гладната си паст изнурената човешка маса.

из ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДНЕВНИКЪТ НА ЕЛИ
Ще можем ли да изгоним някога ада от себе си. Ще спрем ли да искаме… Ще кажем ли “стига”?
…Винаги съм мразела приказката за окото на разбойника…Онова око, което сложили в едното блюдо на везната, а в другото натъпкали кралската хазна… Каквото и да сложели, окото все тежало повече… То искало – все повече… Докато не го покрили с шепа пръст… Добрите победили всеискащото око на разбойника, като го убили…
 Мразя тази приказка. Мразя примирението, което проповядва. Аз искам. Винаги ще искам… Не искам кралската хазна. Аз искам познанието на Вселената. И винаги ще искам – дори с очи, заровени в пръстта…Накарах и Филу да иска същото. Не знам дали му подарих добър подарък – когато му дадох окото на разбойника.
…
Пуснати на свобода, студентите заживяха. Сграбчиха – най-свободното най-“тяхното” време.
Току-що сдобили се с комсомолска заверка на семестъра, момичетата от групата шумно влязоха в “лисичарника”. Настаниха се около масичката в ъгъла. Прегърнали по една топла чаша със замръзналите си ръце, те тъкмо отпиваха първата си глътка, когато куп разноцветни химикалки-еднодневки се изсипа върху плота пред тях.
- Ще го застрелям! Какво си мисли той, че ще ме уплаши като ме привиква в кабинета си. Стреляла съм и ще стрелям. Не ми пука, че щял да дебне…
След химикалките масичката пое, люлеейки се, и чантата на Юлия. Тя седна тежко на един пластмасов стол и огъна облегалката му. Лилия възмутено я изгледа, но си замълча. Антония вдигна рамене – изглежда, колегите й никога нямаше да напуснат детската възраст. Анита често-често премигваше с възпалените си от контактните лещи очи и си мислеше, че за сесията трябва да си купи очила… а Йордан, ако не я хареса, да върви по дяволите… Ели се бе затворила в пространството, което книгата, която четеше бе проектирало в ума й. Само Ренета пребледняла прошепна :
- Млъкни, ще те чуят…
- Да вървят по дяволите. Да не си мисли някой, че ще седна да уча… - все още бясна отвърна Юлия и вече по-спокойно продължи - Да знаете какъв купон се заформя довечера, мацки… Страхотен… Що не дойдете и вие? Няма нужда от специална покана. Носете по една бутилка твърдо и всичко ще е наред.
Тя ги огледа бегло и безпогрешно прецени, че петте взети заедно, едва ли ще изпият и четвърт бутилка. Лилия й отвърна със същия поглед. Безпогрешно отгатнала мислите й, тя язвително се засмя :
 - Не се грижи за нашите забавления. По-добре си прибери химикалките, току-виж, някой помислил, че сме открили сергия…
 Изпратиха думите й с тихо хихикане. Най-весело, изглежда, й стана на Юлия.
 - Нищо не сте разбрали. Чудя ви се… Защо ли живеете на тоя свят?
 Тя се усмихна с най-покровителствената си усмивка и се наведе към центъра на масата. Рефлекторно и другите пет момичета се наведоха.
 - Това не са химикалки. Това са пищови! – вдъхновена от собствената си изобретателност прошепна тя – Шейсет въпроса, шейсет химикала! На всеки издълбавам с топлийка най-важните формули. Ха да видим, как ще ме хване!
 Всички бяха шашнати. Най-много Ели.
 - Ще направиш всичко това, вместо просто да си прочетеш лекциите?! – очите й бяха станали като черни копчета, а къдриците й стърчаха изправени като бодли на таралеж.
 - “Просто” да ги прочета, така ли? И колко пъти трябва да ги прочета, според теб, за да ги запомня?! – все още не вярвайки, че не е оценена, Юлия поясни – По-лесно ще ми бъде да наизустя телефонния указател… а сигурно ще е и по-полезно.
 - Без съмнение, за теб ще е по-полезно… – вън от себе си каза Антония и стана – Хайде, Ели, да тръгваме. Много работа ни чака.
 Недопила кафето си, Ели я последва.
 Бързаха. Тичешком хванаха трамвая. Тичешком прекосиха разстоянието между спирката и дома на Тони. Антре, баня, стая. В средата на пода пълзеше бебето и щастливо гукаше на едно плюшено животинче от непознат вид.  В дъното, до прозореца, учеше мъжът й. Посрещна ги - щастлив от нейното завръщане. Пъхна детето в един гащеризон-грейка, метна палтото си на рамо и каза, че отдавна ги чака, за да изведе малкия на разходка. На Ели, обаче, й се стори, че той остави учебника си само за да им даде възможност да работят спокойно.
 - Сядай, да не губим време…
 Антония бързо премести всички книги и тетрадки от бюрото върху перваза на прозореца, като внимаваше да не наруши реда, по който са разположени. Светкавично освободеното пространство бе затрупано от техните учебни пособия. Най-напред прегледаха лекциите си, като всяка попълни празнините в своите от тетрадката на другата. Вече бяха сигурни, че имат всичко, което е казал преподавателят. После извадиха списъка със заглавията на препоръчаната литература и отбелязаха тези книги, които имат. Ели ги пъхна в сака си и остави бележника, в който бе конспектирала някои основни проблеми, предмет на монографии, които бяха на разположение само в читалнята на библиотеката. Когато свършиха, Антония пусна любимата си касета с най-новите хитове на новия си касетофон. Уговориха се, че след три дни ще се срещнат, за да разменят литературата - точно по средата на времето, с което разполагаха за да подготвят изпита. Час след излизането си, съпругът и бебето се върнаха с порозовели от студа лица…

из ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Отново беше петък. Дъждът валеше – като при потоп. Небето бе задръстено от облаци – сиви и тлъсти, те обвиваха плътно земята и я криеха от ласката на Слънцето. И обливаха – крехките листа на дърветата, грапавите им клони, гладните им корени, напъхани дълбоко в земята… Течеше дъжд, заливаше тревите, поникнали между тротоарните плочки и тревите, поникнали между житните класове… Поливаше житата, жадно поемащи влагата с още неродените си листа… Проникваше в цветовете на дърветата, влизаше в пъпките им, отравяше плодовете им… Миеше гърбовете на кравите, попиваше във вълната на овцете, мокреше козината на кучетата и косите на хората. Пълнеше водоемите, препълваше реките и язовирите и ги караше да излизат от бреговете си… Валеше дъжд, валеше – изцеждаше облаците. Натежали от влага и смърт, те пълзяха над Земята – като при края на света…
…
Ана се събуди с подути очи. Клоните на дървото бяха влезли през прозореца на хижата и спяха върху лицето й. Още с първото дълбоко вдишване гърлото се подпали, сълзи обляха страните й. Разбра, че дъждът не е попречил на пролетната й алергия и съжали – за кой ли път, че бе отишла с Димитър в планината… Закапа дъжд. Като мокро куче дървото се отръска върху главата й. Посипа в бухналите й коси това, което дъждът му бе оставил…
 Ранобуден както винаги, Димитър бе посрещнал изгрева навън. Природата - щедра  към тези, които имат очи, с които да виждат красивото, разкъса за миг облаците – точно там, където слънцето показваше огнения си сърп. Той пое с дълбоко вдишване лъчите му. Напълни с тях цялото си тяло – изпълни с въздух корема, диафрагмата, гърдите, раменете; заключи го. И разпрати събраната енергия до всичките си клетки… Отново и отново – изхвърляше от себе си всичко вкиснато и застояло – мисли и проблеми, забравени идеи, отложени решения… Отново и отново – пълнеше ума си с чисто и с простор… И тялото си – с въздух… и с всичко, което въздухът съдържаше. Животворен кислород, азот, слънчева енергия… храната на листата, прах… и всичко, което по праха бе полепнало…
…
 Изхвърлил всичко, което носеше, дъждът спря. Сиви и тлъсти, облаците се стопиха, отървали се от онова, с което бяха пълни. Сиво и тлъсто, поело целия им товар, морето ближеше земята. Плажът, пожълтял от ласката на слънцето, блестеше ослепително - като през лятото. Миришеше на сол и водорасли. И беше чисто – не като през лятото…
 Антония и Ели вървяха по мокрия пясък. Босите им пръсти потъваха в него. Всяка идваща вълна бе изпитание… С насълзени от вятъра очи се смееха… Хукнаха – да стоплят сърцата си…
 - Вие сте луди! Само чайките тичат на трети май по плажа… - Анита се надвикваше с морето; гласът й губеше битката – Луди сте! Луди за връзване…
 Облечена с дънки и с грейка, тя дойде съвсем близо до тях, като внимаваше да не измокри маратонките си. Пяната отвяваше косата й. Трите се разсмяха сред взрив от морски капки. Анита изпищя – намокрена. Голите крака на Тони и Ели настръхнаха. Двете затракаха със зъби и се сгушиха още по-дълбоко в грейките, които благоразумно бяха нахлузили върху банските си костюми. Точно когато мислеха безславно да се завърнат в хотела, на плажа се изсипа цял клас скандинавчета. Бели, руси и голи, те говореха на неразбираемия си език и се замерваха с пясък. Миг по-късно се появи учителят им. Хлапетата мигом утихнаха и се строиха в редица. Като войници в атака превзеха морето. Дълго играха с вълните. После излязоха, енергично изтриха телата си с хавлии, които проснаха на пясъка и легнаха върху тях да се пекат. Слънцето пестеливо ги обля с лъчите си и съвсем скъпернически им даде топлина. Децата бяха щастливи.
 Почти мъртви от студ, трите момичета стояха вкопани на една вълна разстояние от морето. В един дълъг миг Ели съблече грейката си и я захвърли. В следващия се разтвори в зелената вода… Антония бавно я последва. Всяка крачка бе победа. Пленена от лудостта на момента, Анита събу маратонките си и поздрави вълните с боси крака.
…
Откраднали слънчевия ден, промъкнал се сред дните с облаци, Люба и Пешо отидоха на вилата. Сгушено дървено бунгало, потънало в избуяла зеленина. Зеленината светеше. Запретнаха ръкави и се заеха да копаят. Земята пееше под острието на мотиките. И чакаше – да се отблагодари през есента. Копаеха гъстата трева, а тя ги удряше през пръстите и през лицата, замеряше ги с прах и с росни капки. Отсичаха я. Труповете на стъблата й покриваха краката им. Болеше, кожата сърбеше, но те не знаеха защо. Когато почистиха лехите се заловиха с прибирането на това, което вече бе пораснало – млад лук, стръкове спанак и чесън, крехки листенца салата и магданоз. Натовариха всичко в колата и потеглиха обратно към столицата.
 Прибраха се по здрач. Люба подреди трапезата – като за празник. И празник бе – да поднесе това, което земята бе родила с помощта на нейните ръце. Вечеряха. Храната цъфтеше по масата – зелена и жива и пролетна… Първа за тази година. И вкусна – с вкуса на отрова.
 Накрая седнаха пред телевизора.  От шарения му екран бълваше дезинформация. Щастливи бяха. Не чуха, не видяха, не разбраха.
 Гайгеровите броячи пукаха в синия мрак. Но песента им в мрак остана.

из ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

Стъпили на перваза, врабчетата кълвяха клюновете си и крадяха едно от друго трохите хляб, които не тъпчеха. Доцент Неделчева гледаше през прозореца играта им, щастлива че ги храни и прави добро. Даниела седеше на мекото кресло до вратата и я гледаше. Най-после одрезгавелият глас на преподавателката наруши тишината между четирите стени.
 - Дипломната ти работа наистина е забележителна. Не само експерименталната част; не само резултатите… но и начина, по който е написана…Логична и стегната… От всяко изречение личи, че си мислила, когато си писала… Всъщност, това не е всичко, но… може би е най-важното. Остава утре да я защитиш така блестящо, както си я направила…
 Ели мълчеше и гледаше войната на врабчетата.
 - Даниела… Каквото и да се случи, желая ти успех…
 Ели се усмихна и стисна ръката, която й бе подадена…
 Бъдещето стоеше пред нея – като стена. Щеше ли да намери брод през стената!Щеше ли да я разбие?! Щеше ли да прелети – над нея… Или щеше да изпълзи?
 Ели вървеше под зелената сянка на тополите. Вятърът вееше в клоните им и виеше дългите им стебла… Превиваше ги – в дъги; извиваше ги – като лъкове… И стреляше – с жълтеещите им вече листа…
 Листата падаха и я затрупваха – като слънчеви зайчета, промушили се през шумата на още живите дървета.Ели вървеше сред тревата на алеята… Все още сочна, все още жизнена и жилава… все още жива… Трамваят скърцаше встрани от пътя с вечния ритъм на всички трамваи… С оня ритъм, който я приспа преди пет години, когато вървеше и ровеше крака в същата алея, току-що оставила във факултетната канцелария всички формуляри, с които се бе записала за студентка…
 Не знаеше как, но знаеше, че ще върви по същата трева и през следващите пет години…